Язык. Культура. Общество. Сборник научных трудов. ISSN 2219-4266


ГЛАВНАЯ СТРАНИЦА       О СБОРНИКЕ             РЕДКОЛЛЕГИЯ                 АВТОРАМ                       АРХИВ                       РЕСУРСЫ                     КОНТАКТЫ          

Материалы III Международной научной конференции «Межкультурная коммуникация в современном обществе».
Саранск, 16.11.2012 г.
(Язык. Культура. Общество. Выпуск 4. 2012 г.)


ТВОРЧЕСТВОТО НА МИШО ХАДЖИЙСКИ: ОСНОВНИ ТЕМИ И ИДЕЙНИ ПОСЛАНИЯ (ТВОРЧЕСТВО МИШО ХАДЖИЙСКОГО: ОСНОВНЫЕ ТЕМЫ И ИДЕЙНЫЕ ПОСЛАНИЯ)


Д. С. Николова

Бердянский государственный педагогический университет (г. Бердянск, Украина)



В статье описывается творчество болгарского писателя родом из Украины Мишо Хаджийского. Прослеживаются основные этапы жизненной и творческой деятельности автора, которые дают основания сделать параллель между его судьбой и утвержденным в болгарской литературе ботевско-яворовским мировоззрением. Рассматриваются основные темы и идейные внушения в сборниках позднего периода, посвященных судьбе болгарских переселенцев на территории нынешней Украины.

Статья написана на болгарском языке.


Мишо Хаджийски е знакова фигура в литературния процес на българската общност в Украйна. Белетристичното му дарование е оценено високо още през 1938 год., когато Киевското издателство за националните малцинства отпечатва неговия първи сборник „Разлив”. Тогава Мишо е само на 22 години. Съдбата му отрежда двайсет и осем напрегнати и целеустремени лета, белязани от драматични исторически събития и покъртителни житейски драми. Роден в предреволюционната 1916 г, на петгодишна възраст остава пълен сирак. Октомврийската революция отнема баща му. По време на големия глад в Поволжието през 1921 г. умира майка му. Мишо расте с дядо си Иван Хаджийски. Отсъствието на родителите изостря неговата чувствителност. Расте любознателен, с ярко изразено чувство за дълг и отговорност пред бъдещето на средата, която го възпитава. След като завършва прогимназия в родната Инзовка, постъпва в Българския педагогически техникум в Преслав, до 1937 г. следва литература в Киевския държавен университет. От 1938 до 1944 г. издава четири сборника с разкази – „Нощите край Лозоватка”, „Из Бесарабия”, „Пуста чужда чужбина”, „Българи в Таврия”, поставя в Българския държавен театър в Одеса драмата „Банови дворища”, подготвя за печат последния си сборник с разкази „Стара Таврия”. Основна тема на всичките му творби е животът на българите в Таврия, техните радости и скърби в дни на съзидание и съдбовни изпитания. В разнообразието от жанрове и стилове на сборниците, които пише, се крие непреодолимото му желание да бъдат пълноценно представени битът, историята и духовността на Таврия – неговия малък „български остров”, изникнал по волята на съдбата сред суровата пустош на многоезичната приазовска степ.

Трудно е да се постави граница между житейкия път и творчеството на Мишо Хаджийски и причините далеч не са само в кратколетното му избухване на българския исторически небосклон. Съзнателно търсен и трасиран от реалностите на деня, житейският му път е следване и утвърждаване на ботевско-яворовото световъзприемане. В четири усилни години от своя живот, от 1941 до 1944 г., концентрира вековната енергия и воля на десетки поколения български преселници в Бесарабия да се завърнат в земята на предците си, да останат верни на отцовските си повели.

По време на Втората световна война Мишо бяга от немски плен и се завръща в родното си село, за да търси съмишленици и да организира спасението на българите в Таврия. Действията му са смели и рисковани, дистанцията на времето ни дава право да ги определим като апостолски. През май 1942 год. поема отговорността да представя и отстоява пред българските власти волята за преселение в прародината на 60-хилядната общност в Таврия. Свързва се с представители на Българската царска легация в Букурещ и предава молбата на българите от Приазовието до правителството на България и до н. прев. цар Борис ІІІ. На 13.05. Мишо Хаджийски е вече в България и се посвещава изцяло на своята кауза. В София учредява Институт за опознаване на Таврия, в който се включват видни представители на политическия и духовния елит на страната. Сред тях са такива имена като проф. Стоян Романски, проф. Борис Йоцов, Петър Динеков, Иван Леков, Ангел Каралийчев, Никола Фурнаджиев, Владимир Василев, Стоян Чилингиров, политиците Петко Балкански, Лазар Попов и мн. др. Чете сказки из цялата страна за положенето на българите в Украйна. През 1943 година издателство „Хемус” публикува сборника му „Пуста чужда чужбина”, посветен на Ангел Каралийчев и с предговор от Георги Константинов. Предназначена за читателската аудитория в България, книгата е продължение на усилията на Мишо Хаджийски да предизвика съпричастност към съдбата на българите в Украйна. Сборникът „Пуста чужда чужбина” се отличава с пределна диалогичност. От една страна, авторът непрестанно влиза в ролята на събеседник с класически творби от Българското възраждане, а от друга, пресъздава художествена реалност извън пределите на България, която пренаписва тези текстове и в известна степен преосмисля ценностната вертикала на българската литература. Сборникът е датиран от автора 1942–1943 година и в противовес на биографичните факти като място на създаване посочва: Киев – Таврия – София. Последното уточнение можем да приемем като допълнителен ключ за разбирането и оценката на творбите от сборника, ако приемем равенството: автор (Киев) – обект (Таврия/България) – слушател (София). От позицията на четящ и пишещ в едно и също време, авторът изгражда повествователна цялост с прецизно премислена структура и амбивалентна образност. „Кръчмата на Мънзула”- първият разказ, е най-сгъстеният в семантично отношение текст на сборника, който носи развръзката на цялото повествуване, покрусата и отчаянието на автора за бъдещето на неговите герои. Следващите седем творби са концентрично разположени в антитезни двойки спрямо разказа „Есен”, натоварен с функциите на сакрален матричен център. Огледалната концентрична структура е последователно изградена на жанрово, междутекстово и хронотопно ниво. Най-малката жанрова форма – „Есен”, определяна като идилия или импресия, носи енергийния заряд на ядро, около което са разположени по два разказа и две повести. Отдалечаването от образцовата действителност на патриархалния бит в „Есен” прераства в обемни повествования за разрухата и забравата, детайлно детерминирани в крайните повести „Гладна година” и „Матьо разбойникът”. Идилията „Есен” поставя и друга граница между творбите: в началото на сборника е проследена разрухата на патриархалната общност като резултат от неизбежния ход на историческото развитие, втората група творби се вглежда в човешките слабости и страсти, проследява индивидуалния бунт срещу нормите и ограниченията на патриархалния бит.

През април 1944 г. около 1500 преселници от Таврия са тържествено посрещнати в прародината. Получават финансова помощ от държавата и са оземлени в Добруджа. През същата година издателство „Българско дело” издава следващия му сборник „Българи в Таврия”, който запознава читателите в България с усилията на преселниците да изградят в суровите условия на приазовските степи духовна крепост, територия на българската душевност, на родния език, бит и фолклор. Няма да сгрешим, ако преименуваме сборника „България в Таврия”. Авторовият разказ е рамкиран от „гласа на колектива” – сборникът започва с пимото на българските преселници до цар Борис ІІІ и завършва с коледна „богуславка” от село Преслав. Двата автентични текста поставят още една рамка на сборника, която разкрива трогателно безхитростната философия на героите. Писмото до царя завършва с пожеланието на преселниците да се завърнат в лоното на своя народ: „Дано даде Бог да бъдем заедно!”. Във финала на сборника звучи фолклорно-митологичната формула за успех: „Колкото в синьо небе звезди, толкоз в тая къща чест и берекет, от нине и до века. Амин”. Тази композиционна организация усилва медиаторските функции на белетриста и обяснява силното му присъствие в текста. Обръщението на българите от Таврия до н. прев. цар Борис ІІІ играе ролята на предисловие и задава емоционално-съдържателния регистър на целия сборник. Гражданската ангажираност на автора и познавателната функция, с която са натоварени творбите, определят изповедно-диалогичния тон на целия сборник. Легендарно-баладичното повествувание е съчетано със свидетелската гледна точка при представянето на събитията от по-новата история. Текстът се отличава с топонимична и фактологична прецизност, когато разказва за местоположението, устройството и духовния напредък на българите в новата родина. Жанровата нееднородност на произведенията, включени в книгата, – писмо, легенда, исторически разказ, научнопопулярно изложение, фолклорен текст – най-красноречиво свидетелства за стремежа на повествователя да предизвика съпричастност у своите читатели, като създаде изчерпателна кинематографична представа за строителите и мъчениците на българска Таврия. Формулирано в едно изречение, посланието на сборника би звучало приблизително така: „И ние сме българи като вас, не таврийски, а българи от майка България, изстрадали правото да живеем в скъпата си татковина”.

В дните на най-тежки предчувствия за предстоящите политически събития в страната Мишо Хаджийски остава верен на жизнелюбието и стоицизма на средата, в която е израснал. Три месеца след началото на Втората световна война се венчава за Савка Рафаилова Николаева. Подготвя за печат последната си книга „Стара Таврия”, в която обръща поглед към легендарните времена на преселението, за да посочи на своите читатели и най-вече на преселниците от Таврия образци на стоицизъм и себеуважение. Творецът възкресява образите на първите колонизатори на южноруските степи – епопейно монолитни, завладяващо съзидателни и самобитни. Паметта за тях авторът завещава на „грядущите времена”, разколебан във възможностите на съвременниците си да устоят на предстоящите исторически катаклизми. Мащабните прояви на целеустременост и воля при овладяването на безлюдната враждебна степ, житейската мъдрост и патриархалната смиреност на предците пред волята на провидението отдалечават тази епоха в ценностен и морален аспект от съвременността. Това дава основание на автора да я посочи като класическа древност на мирен съзидателен подвиг, въпреки близостта й в чисто времеви план. Печална равносметка за обречеността на каузите, осмислили творческата и житейската съдба на Мишо Хаджийски, откриваме във финала на разказа „Божи гроб”: „Дайте ми ръка, мои странни орисани герои! Трънест път ни очаква изначално, и неверие, и хули, и присмех... Горди, сурови хора са живели в онези далечни времена, и се чудим на делата им, и се маяме, и не знаем на добро ли е било всичко това, или на зло. Но и то отмина като облачни сенки, и няма вече такива хора нито в Таврия, нито в Българско, нито във Влашко или Богданско!” [2, 180]. Текстът е достойна епитафия на делата на една ряло съзряла личност, осъзнала своето предназначение да бъде водач на масите, да изпреварва и направлява историческите събития, да бъде техен изразител и изкупителна жертва. Авторът се слива със съвременниците си и заедно с тях застава в опозиция на непостижимо осъществените в своето битие първостроители на „другата България”. Предусещането за назряващите драматични обрати в живота на преселниците от Таврия налага отново опозицията ние, българите от другата страна на Дунава”, и те, уседналите в прародината, непознаващи болката по изпепелените огнища. Съзнанието обаче за издребнялата човешка природа по цялото етническото землище обезмисля противопоставянето, нагнетява усещането за обреченост и е неизречено, но налагащо се обяснение за връхлитащите беди. Как и кога се е простил Мишо Хаджийски със съпругата си, едва ли ще разберем вече след нейната смърт, но покъртително в контекста на осъзнавания житейски край звучи болката за неукрепналото писателско умение и изпепеления свят на родното огнище: „Мое младо крехко перо! Моя далечна разбунена Таврия!”.

Настъплението на Червената армия променя картата на Европа – България се превръща в сателит на Съветския съюз. В лелеяната земя на предците Мишо и таврийските преселници отново стават чужди и нежелани. На 05.09.1944 г. Съветската армия окупира България. На 26. същия месец Мишо е арестуван и отведен в Дирекцията на полицията, където е изтезаван. След двайсет дни е освободен. На 07.ХІІ. при повторен опит да бъде арестуван, сломен от превратности и предателства, той се самоубива. През пролетта на следващата година по искане на СССР таврийските преселници са екстрадирани от България. Заселени в Средна Азия, те са обречени на ново страшно скиталчество, на дълги години безприютност и самота.

След половинвековна забрава в България се възражда интересът към творчеството на Мишо Хаджийски. През 1991 г. дружество „Родолюбец” организира честване по случай 75-годишния му юбилей. През 1992 г. университетското издателство „Св. св. Кирил и Методий” издава сб. „Българи в Таврия”. През 1994 г. ИК „Христо Ботев” публикува антологията „Пуста чужда чужбина”. Съставителството на сборника, животоописанието на твореца и предговора към книгата принадлежат на Александър Миланов. На него дължим напомнянето за „оттикнатите длъжности”, завещани от Мишо Хаджийски.

Срещата с творбите на Мишо Хаджийски е възможност да отдадем дължимото на хилядите български преселници в Таврия и Бесарабия, приели своя български корен като участ и дълг. Национални по теми, образност и стилистика, творбите му носят заряда на котрапунктното съществуване на общността, в която той се изгражда като личност. В разказите му можем да проследим няколко основни линии на противопоставяне: ние, родените в Таврия българи, и предците-преселници, ние, българите преселници, и прародината, ние, българите, – и свои, и чужди в ничията земя на Таврия. Вглеждането в народния живот неизбежно откроява за твореца и драматичното противопоставяне между поколенията при преодоляването на патриархалната изолираност и консервативност на българската общност. Опозицията свои-чужди се трансформира в родов-индивидуален морал. Съотнасяна към два идейни и пространствени центъра – България и българската културна традиция, от една страна, и Таврия, земя на преселници и чужденци, от друга, – прозата на Мишо Хаджийски е белязана с пределна диалогичност и експресивност. Изследването на неговото творчество разширява географските и тематично-идейни граници на българската литература, обогатява представата ни за българския литературен процес от 40-те години на миналия век.




1. Топоров, В.Н. Пространство и текст. // Текст: семантика и структура. Москва, 1983. С. 227–284.

2. Хаджийски, М. Пуста чужда чужбина. София, ИК «Христо Ботев», 1994. 259 с.

3. Цанов, С.М. Прозата на Мишо Хаджийски – Човекът в контекстите на патриархалното и историческото битие. // Литературен свят, 2009, №8 http://literaturensviat.com/?p=10109 (22.02.2012)







© Коллектив авторов, 2011-2016, info@yazik.info